Името на г-жа Буковски се свързва с изискан вкус. Тя смята себе си за човек с висока култура и добри обноски. Обича да ходи на концерти, театър, дори и на събития, които не са от нейните области на интерес, вероятно, за да затвърди в себе си убеждението, че класическото изкуство означава и класа.  До нея човек винаги може да се допита за стойностен филм или ценна книга. В повечето случаи хората се доверяват на вкуса и препоръките ѝ. Книги ли казахме? Г-жа Буковски е машина за четене. Нейното либидо изразходва енергията ѝ освен в преживяване на историите от книгите в добре подбрани дегустации на вина и сирена – все неща, с които можеш да изостриш сетивата си. Ако сетивата бяха бръснач, то тези на г-жа Буковски щяха да цепят и косъм.

Тя не си губи времето в празни приказки. Би изтърпяла по-дълга среща, разбира се заради социалната част, която отчита, че се полага и това време използва за неподозирано задълбочен анализ на хората и тяхното поведение, речеви особености, дълбочина на изказа и нивото им въобще. Така тя си разширява понятия като „окаян”, „безпомощен”, „отчайващо необразован’, „посредствен”, „приемлив”, „крайно неприемлив”, „ доста неприятен”, ‘безнадеждно невъзприемчив”, „банален”, „досаден”.  Същевременно мозъчната и кора се оформя и от един друг пласт на понятия с висока вибрация като „изключително подготвен”, „с високо майсторство”, „почти недостижим”, „гениален”, „ценен”, „красив”, „балансиран”, „с добри обноски”. Тук се втъкават възклицания като: „Рядко съм в такъв възторг”, „Признавам си, не го очаквах.”, „Не мога да не дам отлична оценка.”, „Трябва да си призная, че съм приятно изненадана.”. Г-жа Буковски си изгражда тази оценъчна система с надеждата, че тя покрива всички нюанси, за да може да определи за себе си как е устроен светът. Може би е в ръцете на определени хора да виждат несъвършенствата и да ги посочват, за да може това място от Вселената един ден да стане съвършено и завършено.

Като премерим фактите, както тя обича да казва, се оказва, че тя може да функционира, само ако се опира между тези две греди – “харесвам” и ‘не харесвам”, „одобрявам „ и ‘не одобрявам”, „понасям” и „не понасям”, дори “Обичам” и “не обичам”.

Разбира се, че един ден ѝ се е случва нещо, което да ѝ отвори очите. Да, пресреща я някой – един невзрачен смотаняк, който завладява сърцето ѝ, напук на всякаква логика. Случва ѝ се нещо, което да я накара да се смири, да се вгледа по-внимателно, още по-внимателно. Или нещо я трясва – например една греда пада, но слава Богу без телесни повреди. Тя се просва на земята, поседяла е там, с разрошена коса и охлузен коляно, в почти окаяно състояние, поразмислила се, поплакала и продължава по пътя. Трети сценарий – изпречва ѝ се малко кученце, което тя без да иска наранява. Трябва да се грижи за него известно време и пряко сили да си признае, че любовта е стопява границите, защото нейното отношение към хора и събития често е свързано критичност и нетолерантност. „Е, силно казано, силно казано наистина,” си мисля тя за себе си. „ Любовта е напаст на моменти. А нещата винаги могат да станат по-добре.”

Но отмине ли това знаменателно събитие, от което тя отчасти забравя остротата на онзи хирургически режещ поглед, той един ден пак се появява. И се продъпжава по съшия начин:

” Колко неподходящо облекло!’

 „Видно е, че не е в твоите възможности да се справиш с това. Приеми го просто.”

 “Какво да направя, като виждам първо грешките? Те са ми като трън в очите.”.

„Не понасям хора, които говорят преди да мислят с главата си.”

 „Очевидно, е че ти си … (тук списъкът беше дълъг). Фактите говорят сами по себе си и може да е болезнено за теб да го научиш, но е така.”

“Само до тук ли ви стигна въображението?!. Толкова ли можете?”

„И това ти наричаш свършена работа?”

И така г-жа Буковски почти е възстановила статуквото на старото си Аз – критична, сръханлизираща, взискателна и изискваща, понякога да си признаем безпардонна.

Когато има моменти на дикомфорт, нещо я гризе, пари или боли. Тогава тя си спомня за онези остри думи, които е изрекла към него или нея, към всички онези…

Днес тя лежи и не се чувства добре. Някой трябва да и помогне. Синът е далече. Някой трябва да напазарува, да изчисти. Тя не може. Кой? Кой ще припари до къщата ѝ да се погрижи за нея?

В горещия чай има две капки Beech. Тя отпива на малки глътки. В този момент на вратата се звъни. Синът ѝ е помолил съседката да напазарува. Онази съседка, която тя поздравява учтиво, но не е специална с нищо, носи едни и същи дрехи и се усмихва предпазливо. Съседката застава с торба покупки пред вратата- има тоалетна хартия, превръзки и банани.” Какво падение!”, крещи свръхчувствителният глас у г-жа Буковски. Кани съседката да влезе. Оглеждайки я, тя разбира, че не е забелязала гъвкавостта в тялото ѝ, макар и леко закръглена, тя се отличава с младежко излъчване. Всъщност съседката била учител по рисуване. А един път в седмицата ходела в детско онкологично отделение и правила малки представления за децата. Имала е и няколко награди в международни конкурси по акварел. Г-жа Буковски наблюдава съседката си и отпива си от чая, където все още има от онази Бахова есенция Beech.

Докато седи, г-жа Буковски се чува да казва: „А мога ли аз да се запиша в групата Ви по рисуване?”

„Не мога цял живот да рисувам само подрязани храстчета!”, добавя тя.

Разбира за себе си, че в последните години не е правила нищо изключително, нищо особено. Да, има неща, които може да прави добре, но всъщност е доста очаквано и предвидимо.

Докато говори, поглежда дневника си и там измежду задачите незнайно как и кога е записала нещо: „Perfection is like chasing the horizon. Keep moving…” Поглежда съседката и се усмихва. Много отдавна не се бе усмихвала с такава мекота. Да, просто бе спряла да се движи и променя. Беше свела разбирането си за света на ниво обобщения и стандартни фрази. За миг си представя Вселената като едно живо същество, което постоянно се променя и чийто механизми тя тепърва трябва да изследва наново. Разбира, че светът е толкова сложен и необятен, толкова че няма как да разбере всички връзки наведнъж. И май точно това го прави красив. Тя долавя, че има други измерения за красотата и хармонията, има една динамика. А в този момент едно забравено детско любопитство се заражда в нея.

 “До четвъртък тогава. Ще се видим в ателието Ви. Благодаря Ви от сърце!” 

Сети се, че може в благодарност да изпече сладки с формата на сърце. Една непретенциозна рецепта на баба ѝ, но пък толкова вкусни сладки се получават!